Black Vomit

2010-02-23T14:54:00.002+01:00

Празно

А ти си тръгна, сега денят е прашен,
сега денят ми в мъката се дави.
Без теб живота ми изглежда страшен,
но не можем нищо да направим...

Обичах те, обичаше ме също ти,
защо така със теб се наранихме?
Сега сме чужди, сиви, зли...
А любовта сами затрихме.

Сама се взирам в прашната реалност,
а болката от мене си отива.
Взирам се в себе си, адски банално,
но до вчера беше още жива.

Сега си тръгна, няма я отровата,
която след теб се появи.
Ти си тръгна, тръгна си и злобата,
а ти живота си затри...

Отиде при фалшиви ласки, обещания,
в свят измислен, пълен с лъжи.
Пропиля времето и вместо покаяние,
ти моята любов уби...

Сега ме нямаш, искаш да се върна,
а сам издигна помежду ни летва
и щом сълзите ти отново зърна,
в сърцето ми вече нищо не трепва...

2009-05-23T19:22:00.005+02:00

Влюбен

И вперил поглед в бялата ти шия
потърквам аз тридневната брада,
изтъкана си от нежност и магия,
която в другите не мога да съзра.

Спиш спокойно между меките завивки,
сигурно сънуваш нещо сладко.
Аз любувам се на твоите извивки
и на бялата ти кожа гладка.

Щастлив, че си в леглото точно ти,
наблюдавам аз красивото лице.
Различна си от другите жени,
успя да влезеш в моето сърце

там да загнездиш любов красива,
да изровиш забравените вече чувства...
Порите ми топлият ти дъх попиват
и с мойте търся твойте устни.

2009-05-23T19:22:00.003+02:00

Самота

Не, моля те, не ми се доверявай
и недей да ме гледаш така.
Сърцето си на мене не предавай,
без жал ще го смачкам сама.

Да, сериозна съм, не се съмнявай,
спри да ме гледаш все едно си куче,
недей да ми вярваш, не ме обвинявай,
така свикнах и не мога да се отуча.

Отдавна само наранявам всеки,
който има смелостта да ми се отдаде.
Може би така ще страдам вовеки,
но омраза в погледа ми се чете.

Не обичам да обичам идеали празни,
не обичам да ме обичат и мен,
казват, че тъгата е заразна
и сама ще съжалявам някой ден.

Но сега не се интересувам от това,
омразата ме кара да живея самотна,
по желание обрекох се на самота,
избрах аз своята присъда доживотна.

2009-05-23T19:22:00.001+02:00

No title

Отново се съмна, а аз да спя не мога.
Главата ми и днес ще експлодира.
Цялата пулсира и боли ме от тревога,
понякога по-силно, понякога замира.

Защо те мисля постоянно? Стига вече!
Не може вечно да съм във депресия...
Душата ми непоклатимо на теб се обрече,
това безсилие ме води до агресия.

Опитвам се да бъда мила, да обичам,
да ти се усмихна щом отворя очи,
душата на тебе всеки ден да се обрича,
от очите да капят само щастливи сълзи.

2009-05-23T19:21:00.003+02:00

Няма връщане назад

Криволича по прашни пътеки безлюдни,
с притворени от плач очи червени.
Гледките около мене, толкова чудни!
Но аз виждам само листи зелени.

Болката ме свива ниско долу в корема
и вътрешно се гърча като червей долен.
Ти ме напусна, отиде си мехлема,
дано поне без мен да си доволен.

Обичах те тъй силно, че едва не те убих,
с любовта си аз те задушавах без жал,
с любовта си твоята любов аз затрих
ако беше останал при мен, да си умрял...

Садистично-егоистични са моите чувства,
знам, че трудно е да разбереш сега,
но утре, когато обичаш и тя те напусне,
ще предпочетеш да я бе отвела смъртта!

Ще бъдеш с мен, но не и с друга жена!
Искам да мисля, че обичаш само мен!
Да не те виждам с друга... по-добре да умра!
Да не те виждам... ще умреш в този ден...

По-силна е от мене тази ревност жестока,
не мога вечно да се контролирам и мълча.
Разбери, от ревност раната е най-дълбока,
а вече прекалено много рани аз тая.

Затова си тръгнах, не ме искаш и го зная...
Предпочитам да те оставя, да не те боли.
Вървя самотна и предчувствам вече края,
отивам си с болка в сърцето и в очите сълзи.

Криволича по прашни пътеки безлюдни, сиви,
с притворени от плач очи червени. Боли.
Но все си мисля, че очите ти красиви,
за мен изплакаха прекалено много сълзи.

Мой ред е сега да плача безнадеждна,
да вървя сама към самотата страшна.
Очите ти от някъде към мене поглеждат,
мога да видя как любовта ти угасна.

Криволичеща пътека се извива прашна,
не мога да се върна по нея, не бива,
последна мисъл - че смъртта е страшна,
засенчена е от любов красива.

2009-05-23T19:21:00.001+02:00

Смърт

Какво бе то? Какво ни срина?
Какво прекърши нашата надежда?
Аз не зная, толкова време измина,
времето спомените ми уврежда.

Усмивка огрява твоето лице...
единствено помня това...
умираш, но усмихваш се като дете
и се отпускаш напълно в смъртта.

Сега се сетих! Ти си замина...
Болният мозък се гърчи в тъга...
откакто те няма, всичко се срина,
остана ми само да чакам смъртта.

2009-05-23T19:16:00.000+02:00

Страх

Стоя си тук самотна под дъжда от страх,
очите ми са изпълнени със студен ужас, крещят
и се вглеждат бавно и мъчително във самотата.
В този измислен свят без смисъл аз живях,
но реалността накара илюзиите ми да умрат
и завинаги да се затвори на моят свят вратата...

Сега самотна и нещастна крача в реалността,
уби ме тя без капка милост, без капчица жал...
Мечтите ми угаснаха завинаги, сърцето е празно,
какво друго ми остава освен може би смъртта?
Та ако нямаш дори мечти за какво си живял?
За жалост в реалния живот само лошото е заразно...

2009-03-30T15:04:00.004+02:00

The End

Приказката ни отдавна свърши,
но аз очаквах хубав край...
Все още се чудя какво ни довърши,
повторихме грешките си до безкрай.

Не бе достатъчно да те обичам,
не бе достатъчно да ме обичаш ти.
Сега на Нея никак не приличам,
времето белега на спомените изтри.

Сега съм щастлива, отново се смея,
гласа ми отеква щастлив сред тях.
Но те не знаят, че искам пак да съм Нея
и да те обичам, както тогава не успях.

Отекват в мене спомени горещи,
остана ми да се лекувам със сълзи,
остана ми да помня наште срещи,
всичките години, месеци, дни...

И вайкам се - защо не те забравям?
Защо сама проклех се така?
Всеки ден по сто пъти те заравям
и после плача, защото живея сама.

Факт е, няма те, и Нея я няма,
в тъмницата останах само аз.
Сама се скрих в черната яма,
но там отеква твоят глас.

Очаквам да те видя сред тълпата,
да те докосна и да видя твоите очи.
Но да те изстръгне иска душата,
за да успее най-после да се усмири.

Все си казвам - днес ще спра,
днес ще те забравя най-накрая!
Но знам, без тебе ще умра,
за душата ми това бе края.

2009-03-30T15:04:00.003+02:00

Една душа

Всичко около мен се разпада
и на парченца се счупвам и аз.
Душата се чувстваше млада,
сега се крие вътре в нас.

Безпомощна и уморена тлее,
главата си отпуска безразлична,
отдавна тя за нищо не копнее,
разкъсва се от злоба демонична.

Остана й теб да обича безкрайно,
но дали ще я поискаш и ти?
Дали обичта ще бъде трайна?
Колко ще ви топлят тез искри?

Душата уморена се отпуска,
сгушва се във твоята душа.
Искрата все тъй бавно я напуска
и вместо теб, прегръща я смъртта.

2008-10-12T18:25:00.004+02:00

Безкрайност

Защо усмивката изглежда скрита,
а сърцето ми не спира на тупти?
Защо в очите ти поглеждаш ме сърдито
и зеницата ти казва, че боли?

Защо очите ти безспирно плачат?
От тях откъсват се безброй сълзи,
а твоето сърце безмълвно в здрача
проклина нашите души.

Едва поглеждаш ме, въздъхваш уморено.
Сълзите ти пред мене пак текат.
Очите ти са тъжни, сърцето е ранено,
а кървавите рани безкрайно ще болят.

2008-06-13T21:41:00.000+02:00

Последната раздяла

Това бе краят, всичко свърши между нас,
за пореден път всичко е изгубено.
Стоим пак двамата и мълчим от цял час,
а очите ни все още се гледат влюбено.

Има ли смисъл да опитваме отново?
Явно е, че куца нещо между теб и мен...
Трябва ли да почва театъра наново?
Нужно ли е да тъгуваме по цял ден?

Раздялата е решението, това го знаем,
трудно е и знаем, че ще ни заболи...
Но не можем вечно на любов да си играем
и да почерняме своите собствени дни.

Не е достатъчно да има любов между двама,
нужно е и друго, за да сме добре,
а е ясно, че между нас това го няма,
ще приемем факта, въпреки че ни е зле...

Прегръдка, целувка и поредния ни край...
Раздялата пак е за нашето добро, нали?
"Винаги ще обичам само тебе, знай",
за преден път чете се в нашите очи...

2008-06-13T21:40:00.002+02:00

Инат

Отпивам бавно от чашата с кафе,
гледам те през цялото време и въздишам...
заклехме се, че любовта ни няма да умре,
че ти ще ме обичаш и аз ще те обичам.

И в последствие какво ни се случи?
Обичахме се толкова дълго време,
но нещо пак попречи, пак не се получи...
Пак ще носим от раздяла тежко бреме.

Какво бе то, че уби, каквото имаше?
Дори не забелязахме, че всичко чезне,
продължихме, а то всичко взимаше
и създаде без жал най-дълбоката бездна.

Безчувствени стоим един срещу друг,
отпиваме безчувствено глътка кафе
и се правим на влюбени, на живота напук,
и се кълнем, че любовта ни няма да умре...

2008-06-13T21:40:00.001+02:00

Поредният край

Паника в душата ми се ражда
и виждам се в сълзи обляна.
Тъгата в гърлото горчи жестоко,
утолявам пак със сълзи свойта жажда.
Сърцето ми сега е жива рана,
думите забиха се в него дълбоко.

Какво да правя аз не зная вече...
Занапред в тъга ли да живея?
С какво и как да се лекувам,
цялата любов от мен изтече,
а изгубена съм аз без нея...
Единствено остана да тъгувам...

Как да си възвърна целотата?
Как да се опитам да продължа?
Та има ли смисъл щом съм сама?
Толкова е лесно ранима душата,
знаеш, а остави ме без жал сама,
захвърлена в забрава и тъга.

Няма смисъл дори и да плача,
отиде си, това е безвъзвратно,
знам, че няма да се върнеш...
Останах пак сама във здрача,
искам да се върнеш обратно,
но дори не пожела да се обърнеш...

2008-06-13T20:20:00.001+02:00

Мисли

1.
На кого му пука, че Земята се върти,
след като знаем, че никога
няма да се срещнем аз и ти?

На кого му пука, че сълзите ми текат,
след като знаем, че няма
друг като теб на скапания свят?

Защо сама се опитвам да се срежа?
Кръвта не измива яда на паяка,
когато скъсат неговата мрежа...

Защо сама искам да се утеша?
Аз знам, че е невъзможно...
Няма утеха за толкова тъга...

И все пак дигам лице наранена
и крещя на живота в лицето:
"Ще живея дори и сломена!

Ще живея дори да съм вечно сама!
Ще живея напук на всички!
Няма да се удавя в собствената си тъга!"

* * *

2.
Омразата прелита над главата ми,
омразата се цели право в сърцето,
но не ще и позволя да го завземе,
не ще и позволя да го погуби...

Болката расте вътре в мен,
а я усещам почти физически...
Но не ще и позволя да ме завземе,
не ще и позволя да ме погуби...

Проблемите притискат живота ми,
няма спокойствие сякаш за мен
и все пак няма да им се дам,
доброволно не ще им се предам.

Чуждата злоба тегне над мен,
чуждата злоба ми спира дъха.
Не ще и позволя да ме завземе,
не ще и позволя да ме погуби...

Но любимите хора ми обръщат гръб...
Оставят ме сама да живея сега...
Мисълта за това ме побърква...
Настъпва мрак, пада завесата...

* * *

3.
Кървясали очи поглеждат мрака,
стомах шумно къркори от глад.
Бели зъби от студ тракат,
а душата пържи се в собствен ад.

* * *

4.
Тъмна нощ.
Студена плът.
Тишина.
Много кръв.
Смъртта.

2008-05-02T23:58:00.004+02:00

Мизантропия

Горчиви устни ме целуват в нощта,
самотата е, напомня ми, че съм сама...
Човека, когото толкова исках изгоних,
не поисках при себе си да го задържа,
въпреки сълзите, които после пророних
знам, че дори сама ще издържа...

От самотата не искам да се откъсна,
не желая връзката си с нея да прекъсна.
Чувствам се добре сама, без емоционалност,
която ни прави роби на нас самите.
Една част от мен копнее за тази баналност,
но празнотата и запълвам с мечтите.

Самотата ме обгръща с топли длани,
а нейната прегръдка лекува всички рани.
Откъсната от света аз живея ден за ден,
не се страхувам от смъртта предизвестена,
капчици чувства се изпаряват от мен,
остава ми само мизантропията втълпена...

2008-03-18T15:02:00.002+01:00

Вампирът
16.11.2005.

Вампирът я погледна със светещи очи, знаеше, че я е страх. Чувстваше го. Но Лия не искаше да го покаже и храбро стоеше на мястото си. Не беше типичното вцепенение на Ужаса, не. Тя не искаше да покаже страха си, това беше всичко. Лия отрони сълза и бързо я изтри, погледна вампира и каза:
- Ще дойда...

Лия остана по пижама. Леко отмести завивките, но тъкмо, когато мислеше да се пъха под тях, замръзна. Имаше някой зад нея. Чувстваше ледения му дъх върху раменете си. Беше се появил изведнъж, без да издава какъвто и да е шум. Лия се обърна изведнъж и черните и очи се срещнаха с ледените му сиви очи... за миг времето спря и момичето почувства как едно странно чувство я разтърсва. За части от секундата си спомни този хладен и надменен поглед. Бе го сънувала, бе мечтала за него... той беше. Лия леко се отдръпна и седна на леглото. Вдигна поглед към двете пронизващи я очи и видя надменната усмивка. Да, тя бе влюбена в него. Отдавна го сънуваше и сега най-после разбра, че той наистина съществува...
Една черна къдрица падна на челото му и той грижливо я отмести назад. Клекна срещу нея и очите им се срещнаха отново.
- Здравей, Лия - отрони.
Шепотът на гласа му я извади от вцепенението. Лия нежно погали бузата му, но той рязко се отдръпна. Повдигна се бавно и заговори с леден тон:
- Изпратиха ме, за да те отведа с мен. Очаква те сватба, вечен живот и изобщо всичко, което поискаш... ще получиш всичко, за което си мечтала, дори и това, за което нямаш смелост да мечтаеш. Само трябва да се съгласиш. Всичко е подготвено за тази нощ. Но все пак трябва да размислиш добре преди да кажеш каквото и да е... това ще промени живота ти напълно, а господарят ми не иска да съжалиш за избора си...
- Господарят ти? Аз мислех, че... - погледът и угасна и разочарованието я обзе и едва изрече: - Мислех, че си ти...
- Не, друг е - каза с безразличие вампира.
- Кой? - попита Лия без вълнение, почти с тъга.
- Сатаната.
- Хах... А аз си мислех, че ти си Сатаната. Надменния ти глас, ледения поглед... Ако не си ти... то тогава бих искала да бъдеш, защото обичам теб!
- Аз съм просто пратеник.
Отново тази прекрасна смразяваща усмивка, а погледа му... толкова надменен, че почти и причиняваше физическа болка.
- Обичам те!! - изрече Лия, а отвътре чувстваше, че това е някаква подигравка... Не бе възможно Дявола да я иска... За какво му бе нужна тя?
- Не се учудвай - изрече вампира, който сякаш четеше мислите и. - Ти си красива.
- Защо тогава не ти харесвам?
- Кажи ми просто ще дойдеш ли с мен? - отвърна той нервно, не му бе приятно тя да му говори по този начин, за това се опитваше да игнорира упрека в думите и.
- Ако дойда ще бъда ли близо до теб? - попита Лия след кратка пауза.
- Ще ти бъда подчинен - отвърна вампира и се усмихна с ирония: - Това ли искаш?
Лия не отговори, само стана и се приближи до него. Вампирът сякаш, за да се защити от нея и подаде снимката на красив млад мъж:
- Дявола... - каза.
Момичето взе снимката и само я погледна бегло, остави я на леглото, отново се приближи към вампира и се хвърли в прегръдките му. Усети импулса му да се освободи от нея и също как въпреки това не го направи... Лия вдигна очи към вампира, хвана лицето му с ръце и го целуна, но не получи отговор на целувката си, той дори не помръдна.
- Лия, Дяволът те чака... - прошушна и надменно.
Тя го погледна и разбра, че съдбата и вече беше решена. Ледения поглед на вампира бе убил сърцето и, надменноста му бе по-силна от нейните чувства. Лия дори не се замисли, просто се изправи пред него и замлъкна, опитвайки се да преглътне сълзите си...
Вампирът я погледна със светещи очи, знаеше, че я е страх. Чувстваше го. Но Лия не искаше да го покаже и храбро стоеше на мястото си. Не беше типичното вцепенение на Ужаса, не. Тя не искаше да покаже страха си, това беше всичко. Лия отрони сълза и бързо я изтри, погледна вампира и каза:
- Ще дойда...

2008-03-18T14:59:00.000+01:00

Забрава

Плета венец от стари чувства
захвърлени в среднощния покой.
Душата ми тъй бавно ме напуска,
че усещам тялото си във застой.
Беше мой, а се изгуби във безкрая,
очите ми те търсят безполезно...
За мен остава само да мечтая
и да те викам безнадеждно...
Земята цяла се разтърсва,
но това е просто сътресение.
Сама сълзите си избърсвам,
клоня към саморазрушение...
Оглеждам се, въздишам тежко,
отново съм съвсем сама.
Да се греши уж е човешко,
но няма да успея да простя.
Аз ли те изгубих или сам си замина?
Виновна ли съм, че не казах "остани"?
Промени се всичко отпреди година,
когато бяха живи нашите мечти.
Пред теб поне ще си призная -
виновна съм, вината е във мен!
Помислих си, че мога да мечтая
и безкрайно да живея ден за ден!
Живота ми тъй рязко се пречупи,
ръцете ми сa с кръв обляни...
Успя сърцето ми да счупиш,
сега съм пълна с живи рани...
Но моя е вината да си тръгнеш,
успях да те отделеча незнайно как,
а ти успя света ми да обърнеш,
сега без теб живея в мрак...

2008-03-18T14:57:00.002+01:00

Лудата

Даниела внезапно скочи от леглото ужасена, огледа се подозрително, но в стаята и нямаше никого. Явно бе сънувала нещо неприятно. Очите и се насочиха към леглото, но там беше само намачканата и завивка… Погледа и се натъжи и тя бавно се насочи към прозореца. Загледа се навън, беше тъмно, но скоро щеше да съмне. Няколко минути гледа втренчено в една точка, но се окопити и мързеливо се запъти към кухнята да си направи кафе.
Беше 4:30 сутринта. Знаеше, че не е подходящо време да се обажда, но все пак взе телефона и набра… Зачака… От слушалката се чу сънен мъжки глас: “Да?”, а тя затаи дъх, двуоми се няколко секунди и затвори. От очите и бликна малък водопад от горчиви сълзи.
Набързо глътна кафето и изтри сълзите си. Огледа се замислено, след което рязко взе слушалката и отново набра същия номер. Този път щеше да говори… След няколко сигнала отово се чу мъжкия глас от слушалката: “Да?”, но тя не се реши. Остана безмълвна отново… “Да?”, повтори мъжа, но Даниела просто затвори. Не можеше да говори за това по телефона, затова набързо изтича до спалнята да се облече, взе си ключовете и излезе.
Докато вървеше към апартамента му си мислеше за всичките неща, които му бе причинила… Преследваше го, обаждаше му се постоянно, търсеше го, следеше го, умоляваше го, унижаваше се пред него... Паднала на колене му бе признала любовта си... Но това сякаш беше част от някакъв сън. Тази част от живота и сякаш не беше изживяна от нея, по-скоро изглеждаше като някакъв филм, който бе гледала и той отдавна бе свършил. Сякаш беше героиня от друг филм, от друго измерение и друг свят... от друг живот. По принцип беше горделива, но с него всичко беше различно. Не беше унижение да падне на колене пред него, да целува ръцете му, да се сгушва в краката му и да моли за прошка.
Тя се спря пред блока му. Втренчи се в прозореца на апартамента му, въпреки че знаеше, че няма да го види. Чудеше се какво да прави, огледа се, но не видя никой, беше рано все още. Заби погледа си в земята и изведнъж се отделечи, седна на една пейка и запали цигара. Очите и непрекъснато търсеха профила му на прозореца, но там нямаше никакво движение, никой не се показа.
Разочарована за пореден път тя се върна в апартамента си. Щом затвори вратата заплака и захвърли чантата си, дрехите, обувките – всичко на земята. Плачът я задушаваше, но тя не го задави, както друг път, а остави сълзите да текат в опит да изкарат яда, тъгата и чувството и за безпомощност... За жалост това не и помогна, само я заболяха очите и тя положи усилия да се успокои.
Когато се почувства спокойна взе слушалката и набра отново познатият и до болка номер. Пак се чу същият мъжки глас, но този път и тя проговори... каза му, че е убила майка му и затвори. Замисли се секунди след това – той не бе виновен за злочестата и съдба, а тя го бе наранила ужасно много. Сега той щеше да иде притеснен в апартамента на майка си и да се увери, че е добре, но след това щеше да дойде и да я убие, ако не буквално, то с думи, с поглед... Това заслужаваше Даниела, сама го знаеше.
Всичко изглеждаше като сън отново. Тя взе успокоителните си и на няколко пъти ги изгълта всичките, след това седна на земята до леглото си и остави бръснарското ножче да проникне в кожата и – надълбоко... Струваше и се, че краищата му се докосват до душата и, до цялото и същество. Все пак не спря да разкъсва плътта си, докато не се увери, че няма да ожевее след подобно клане. Гледаше как кръвта се стича по ръцете и, по пода, по дрехите. Свита в един ъгъл усещаше как сънят я обзема. Зачуди се дали това е смъртта, съня или безсилието, сякаш имаше значение. Последната и мисъл бе как той влиза и намира мъртвото и тяло... Зачуди се дали щеше да пролее поне една сълза...
Бавно очите и започнаха да гаснат.

2008-03-18T14:46:00.004+01:00

Последна мисъл

Дишането и се беше ускорило, сърцето и биеше лудо, сякаш някой го гонеше, но по лицето и се бе плъзнала самодоволна усмивка. Гледаше отсрещния с насмешка и почти изглеждаше спокойна. Само потта, която се стичаше по слепоочията и издаваше, че е нервна. Но това му беше достатъчно. Той я гледаше с яд, но дори в такъв момент тя не искаше да покаже, че се страхува, дори сега нямаше да падне в краката му, да го помоли да милост. Не. Тя беше прекалено горделива и той знаеше това и хем се ядосваше, хем се прекланяше пред тази прекалена гордост.
Не веднъж и беше казвал, че пренебрежението и към другите ще и навреди, че дори може да я убие. Ето, че сега беше време думите му да се изпълнят. Но той не бе подозирал, че щеше да е нейният убиец. Въпреки агресивния си характер, въпреки нейното неподчинение, въпреки пренебрежението, с което тя се отнасяше към него... Да я убие – това изглеждаше прекалено. Но не и сега, разбира се. Поне не от неговата гледна точка.
Въпреки че му стигаше само един неин поглед, само едно трепване и той бе готов да падне в краката и, да я помоли за прошка, а после да си тегли куршума, тя не трепваше, не го поглеждаше плахо, дори напротив – предизвикваше го с поглед. Но защо? Той я гледаше едва ли не умолително, очите му казваха “Дай ми капчица нежност”, умоляваха, агонизирайки, плувнали в сълзи от ярост, мъка и безсилие. Но момичето сякаш се радваше, наслаждаваше се на мъчението му, гледаше го с безразличие, сякаш отвисоко. Този неин поглед, който го убиваше, който го караше да губи контрол над себе си... Защо, по дяволите, продължава да го гледа така? Защо просто не се помоли или дори не заповяда: “Свали оръжието, глупако!”, той щеше да я послуша... Но уви. “Аз също имам гордост”, помисли си той, “след всичките пъти, когато съм търпял тона и, пълен с насмешка заслужавам разплата. Какво си мисли? Че и този път ще отърве кожата? Хах... днес няма да я спаси красивото и лице”.
- Кажи ми нещо... – проговори той след няколко напрегнати секунди, през които се гледаха в очите без да мигнат, тя него с безразличие и насмешка, той нея с измъчен, тъжен, умоляващ поглед.
Обичаше я, преследваше я, нуждаеше се от нея ден и нощ, но тя упорито го отблъскваше, унижаваше го дори пред други хора, подиграваше се открито с чувствата му и нито за миг не бе показала, че и пука за него. “Ледник...”, помисли си той с тъга, “дори когато съм опрял пистолет в челото и не оставя надменността си встрани, пази си я... тц... Защо ме предизвиква така? Не мога да понеса това, цялата тая работа уж започна не на сериозно, а сега... по дяволите, искам само една мила дума...”, докато мислите се редяха в мозъка му като мозайка, очите му се насълзяваха все повече и едва контролираше буцата в гърлото си, малко му оставаше да заплаче.
- Мълчиш... Ледена кучка! Знаеш, че ще те убия, дори ако трябва да си тегля куршума после! И все пак мълчиш! – изкрещя в лицето и. – Луда ли си? Ще те убия! Толкова ли съм ти отвратителен и гнусен, че дори една дума няма да обелиш, само ми се подхихикваш, шибана откачалка! И ме караш да си късам нервите напразно с теб! Защо си такава? А?! Защо, по дяволите, не ме обичаш...?
Тя отново се усмихна самодоволно и надменно. Изпепеляваше го с поглед. Той все пак и лижеше краката... отново. Едва чуто, леко като дихание, от устните и се отрони едно саркастично “хах” и тя вдигна средния си пръст към него, съпроводен от смразяващия и поглед. Нервите му не издържаха.
Последва изстрел.

2007-07-23T20:37:00.001+02:00

Отмъщението

“Обичам те” умолително прошепна Даниела. Но не получи отговор... Тя отново осъзна, че не значи нищо за него, а е просто поредната “обичана”. Устните и затрепераха от ужас, Даниела осъзнаваше реалността, а това можеше да има пагубни последствия за нея самата.
В тъмното потърси с очи профила му и остана така – съзерцавайки равномерното му дишане. Колко красив бе в съня си... Тя не се сдържа и заплака. Толкова красота почти и причиняваше физическа болка.
Няколко минути стоя така безмълвна, с просълзени очи и отпусната като труп. Дори и се струваше, че не диша. Тя бе просто мъртва душа в живо тяло.
Болният и мозък заработи усърдно и започна да прехвърля една след друга разни странни и плашещи дори нея самата идеи.
Стори и се, че е стояла така с векове, опитвайки се да намери начин да си отмъсти. Той не я обичаше. Това бе нейното проклятие, то щеше да я преследва до края на дните и, безпощадно да и напомня, че за нея той бе всичко, а тя за него не значеше нищо... Даниела безпомощно зарови лицето си в ръце и се опита да прогони всички тези страшни мисли, които я изтезаваха безпощадно.
“Няма смисъл да живея” помисли си тя не един път, но друго следваше в ума и – идеята, че никога повече няма да го види ако умре. Което всъщност би било най-ужасното мъчение, най-жестокото последствие от нейно действие...
Tя гледаше тялото му втренчено... Не знаеше какво да прави. Чувстваше се безпомощна. За това просто стана и се запъти с тихи стъпки към кухнята. Пусна газта. Стоя така известно време, гледайки в точка, после бързо се върна в леглото. Легна и слабите и ръце обгърнаха силното му тяло...
Даниела се приготви за последния си сън.

2007-07-03T04:35:00.000+02:00

Красотата

Бялата и кожа едва се отличаваше в тъмното. От отворения прозорец долитаха нощните шумове, иначе всичко наоколо беше спокойно и тихо. По едно време долетяха викове на окъсняла компания, която явно се прибираше вече, но тя не чу гласовете. Всъщност отдавна бе престанала да чува каквото и да е. Само един вътрешен глас и повтаряше разни откъслечни думи без смисъл, но и на него престана да обръща внимание. Жената в съзнанието и бе замлъкнала, но тя не бе забелязала дори. Сякаш за нея нищо не съществуваше вече... Единственото нещо, което искаше да вземе със себе си беше обичния образ.
По едно време облаците се размърдаха и тъжна Луната се прокрадна измежду тях. Бледата и сребърна светлина си проправи път през прозореца на мътната стая и Луната я видя... Тя лежеше на леглото бледа, с отворени очи. Тялото и бе небрежно разпростряно. Кожата и леко се отличаваше в тъмното, а черната и коса контрастираше с белия фон на чаршафа. Тишина бе обгърнала стаята и цареше пълно спокойствие.
Луната се загледа и се показа малко повече, за да вижда по-добре. Тогава на матовата светлина се показаха червените рани по снежнобелите ръце, а тъмночервената полузасъхнала локвичка кръв на пода проблясна загадъчно.
По бузите на мъртвата имаше следи от засъхнали сълзи, но на устните грееше лека, едва забележима усмивка... В очите и все още се четеше любимия образ...
Тя най-после бе станала красива...

2007-07-03T04:30:00.000+02:00

Живот

Истината е, че мислех, че никога няма да се разделим... но когато дойде момента това да се случи, бях потресена. Не исках да повярвам, че всичко е било лъжа, но така се случиха нещата и това излезе, просто трябваше да повярвам. Дълга история... но с много тежка раздяла.
Този човек просто ми отне възможността да разбера за какво съм живяла. А истината остана скрита някъде в небитието. Смисъл не намирам вече в цялата история, в любовта си, във всичко, което преживяхме заедно уж... Глупава връзка беше. Пък и той имаше прекалено много любовници.
Тъжни факти от миналото ми се преплитат в изтощения от лъжи мозък. Но все пак най-тежка и тъжна бе раздялата, тогава ми отмъкнаха живота и смисъла вложен някога в него...

2007-07-02T21:38:00.000+02:00

Падението

Даниела погледна през прозореца и пое дълбоко въздух... Какво щеше да направи? За момент се замисли, запита се дали това е неизбежно... Сърцето и подсказваше, че трябва да го направи. Очите и ужасени се втренчиха в това малко нещо, което стоеше на масата пред нея... Бръснарското ножче проблясваше отвреме навреме заради светлините от лампите навън.
Тогава Дани си помисли, че толкова късно през нощта никой няма да дойде да я безпокои, а до сутринта щеше да е вече мъртва...
Протегна ръка и взе ножчето от масата. Поколеба се за момент, но почти веднага пристъпи към изпълнението на “плана” си.
Докато острието се забиваше в кожата и тя не чувстваше болка. Не чувстваше нищо дори. Само виждаше как от раните и потичаше кръв и мисълта, че би трябвало да изпитва нещо я измъчваше в момента. Дори предпочиташе болката пред безчувствеността си...
Изведнъж изпадна в една от кризите си. Ядоса се на себе си, побесня. Стисна ножчето злобно и започна безмилостно да го забива по кожата си. Режеше, където и падне, навсякъде беше подходящо... След минута обаче яростта се изпари и даде път на безкрайна тъга... отчаянието я обзе отново. Сълзи бликнаха от очите и. Щипеше, но леката болка изчезваше бързо. Нямаше смисъл... Тя отдавна бе осъзнала падението си – беше безчувствена... А какво ли не би дала, за да си върне всичките усещания от миналото! Депресията и бе отнела възможността да се чувства жива... Тъгата бе всичко, което и оставаше.
Дани гледаше окървавената си ръка... Кръвта започваше да засъхва, а ръката и вече не приличаше на нищо. Сама я бе направила на решето, но дори не съжаляваше. Просто сега стоеше и втренчено гледаше как болката не съществуваше за нея...
На моменти започна да се чувства отпаднала. Едва едва завлече тялото си до леглото и там го захвърли... После се отпусна безжизнена и с последни сили зачака смъртта, която вече я дебнеше...

2007-06-28T12:04:00.001+02:00

Половинка

Излизам навън. Порой.
Поглеждам тъжна сивото небе...
Нещата, които исках да чуя от тебе
ми ги казваше той...

Питам се честно ли е това...??
Поглеждам плахо в себе си като дете
и откривам чувства красиви като лебед,
но с тебе имах най-вече тъга...

Очите ми търсят разбити мечти.
Гледат в небето, но те са вътре в мене...
Там, където ме е страх да погледна, дълбоко...
А на улицата непрестанно вали...

И чакам... чакам да ми пишеш...
Изморена съм и всичко вътре в мен стене,
а екрана ми показва празнотата си жестоко...
Няма те... остава само да въздишам...

Гордостта ни е по-важната сега, нали??
Когато всичко свърши и за точката е време
просто ще наведем глава, без дори да се погледнем
и ще се отделечим, докато сърцето кърви.

Това е нашата съдба, така изглежда,
ще я приема... ала всичко в мен от болка стене...
И въпреки това знам, че погледите си ще избегнем,
защото знаем, че няма вече надежда.

И поглеждаме към другия човек пред нас,
усмихваме се без желание, с напиращи сълзи в очи
и храбро се борим срещу всички стари чувства...
Но ще чувам всяко "Обичам те" с твоя глас...

Сълзите си за момент не мога да контролирам...
и една за миг изплува и изтъква пред всички стари сълзи,
защото я пролях за теб... едната ми половина ме напуска...
Затъвам... Защо пак трябва да избирам??

Защо не си просто какъвто беше??
Толкова ли е лесно да избягаш и да ме напуснеш??
Толкова ли ти е лесно да живееш отново без мен??
Спомням си как сърцето ми за теб гореше,

а сега му остава само да кърви и стене...
Имаше ме в ръцете си, но реши да ме изпуснеш,
такъв е живота и дойде и нашият последен ден...
Едната ми половина се откъсна от мене...