Падението


Даниела погледна през прозореца и пое дълбоко въздух... Какво щеше да направи? За момент се замисли, запита се дали това е неизбежно... Сърцето и подсказваше, че трябва да го направи. Очите и ужасени се втренчиха в това малко нещо, което стоеше на масата пред нея... Бръснарското ножче проблясваше отвреме навреме заради светлините от лампите навън.
Тогава Дани си помисли, че толкова късно през нощта никой няма да дойде да я безпокои, а до сутринта щеше да е вече мъртва...
Протегна ръка и взе ножчето от масата. Поколеба се за момент, но почти веднага пристъпи към изпълнението на “плана” си.
Докато острието се забиваше в кожата и тя не чувстваше болка. Не чувстваше нищо дори. Само виждаше как от раните и потичаше кръв и мисълта, че би трябвало да изпитва нещо я измъчваше в момента. Дори предпочиташе болката пред безчувствеността си...
Изведнъж изпадна в една от кризите си. Ядоса се на себе си, побесня. Стисна ножчето злобно и започна безмилостно да го забива по кожата си. Режеше, където и падне, навсякъде беше подходящо... След минута обаче яростта се изпари и даде път на безкрайна тъга... отчаянието я обзе отново. Сълзи бликнаха от очите и. Щипеше, но леката болка изчезваше бързо. Нямаше смисъл... Тя отдавна бе осъзнала падението си – беше безчувствена... А какво ли не би дала, за да си върне всичките усещания от миналото! Депресията и бе отнела възможността да се чувства жива... Тъгата бе всичко, което и оставаше.
Дани гледаше окървавената си ръка... Кръвта започваше да засъхва, а ръката и вече не приличаше на нищо. Сама я бе направила на решето, но дори не съжаляваше. Просто сега стоеше и втренчено гледаше как болката не съществуваше за нея...
На моменти започна да се чувства отпаднала. Едва едва завлече тялото си до леглото и там го захвърли... После се отпусна безжизнена и с последни сили зачака смъртта, която вече я дебнеше...