Празно

А ти си тръгна, сега денят е прашен,
сега денят ми в мъката се дави.
Без теб живота ми изглежда страшен,
но не можем нищо да направим...

Обичах те, обичаше ме също ти,
защо така със теб се наранихме?
Сега сме чужди, сиви, зли...
А любовта сами затрихме.

Сама се взирам в прашната реалност,
а болката от мене си отива.
Взирам се в себе си, адски банално,
но до вчера беше още жива.

Сега си тръгна, няма я отровата,
която след теб се появи.
Ти си тръгна, тръгна си и злобата,
а ти живота си затри...

Отиде при фалшиви ласки, обещания,
в свят измислен, пълен с лъжи.
Пропиля времето и вместо покаяние,
ти моята любов уби...

Сега ме нямаш, искаш да се върна,
а сам издигна помежду ни летва
и щом сълзите ти отново зърна,
в сърцето ми вече нищо не трепва...

Влюбен

И вперил поглед в бялата ти шия
потърквам аз тридневната брада,
изтъкана си от нежност и магия,
която в другите не мога да съзра.

Спиш спокойно между меките завивки,
сигурно сънуваш нещо сладко.
Аз любувам се на твоите извивки
и на бялата ти кожа гладка.

Щастлив, че си в леглото точно ти,
наблюдавам аз красивото лице.
Различна си от другите жени,
успя да влезеш в моето сърце

там да загнездиш любов красива,
да изровиш забравените вече чувства...
Порите ми топлият ти дъх попиват
и с мойте търся твойте устни.

Самота


Не, моля те, не ми се доверявай
и недей да ме гледаш така.
Сърцето си на мене не предавай,
без жал ще го смачкам сама.

Да, сериозна съм, не се съмнявай,
спри да ме гледаш все едно си куче,
недей да ми вярваш, не ме обвинявай,
така свикнах и не мога да се отуча.

Отдавна само наранявам всеки,
който има смелостта да ми се отдаде.
Може би така ще страдам вовеки,
но омраза в погледа ми се чете.

Не обичам да обичам идеали празни,
не обичам да ме обичат и мен,
казват, че тъгата е заразна
и сама ще съжалявам някой ден.

Но сега не се интересувам от това,
омразата ме кара да живея самотна,
по желание обрекох се на самота,
избрах аз своята присъда доживотна.

No title


Отново се съмна, а аз да спя не мога.
Главата ми и днес ще експлодира.
Цялата пулсира и боли ме от тревога,
понякога по-силно, понякога замира.

Защо те мисля постоянно? Стига вече!
Не може вечно да съм във депресия...
Душата ми непоклатимо на теб се обрече,
това безсилие ме води до агресия.

Опитвам се да бъда мила, да обичам,
да ти се усмихна щом отворя очи,
душата на тебе всеки ден да се обрича,
от очите да капят само щастливи сълзи.

Няма връщане назад


Криволича по прашни пътеки безлюдни,
с притворени от плач очи червени.
Гледките около мене, толкова чудни!
Но аз виждам само листи зелени.

Болката ме свива ниско долу в корема
и вътрешно се гърча като червей долен.
Ти ме напусна, отиде си мехлема,
дано поне без мен да си доволен.

Обичах те тъй силно, че едва не те убих,
с любовта си аз те задушавах без жал,
с любовта си твоята любов аз затрих
ако беше останал при мен, да си умрял...

Садистично-егоистични са моите чувства,
знам, че трудно е да разбереш сега,
но утре, когато обичаш и тя те напусне,
ще предпочетеш да я бе отвела смъртта!

Ще бъдеш с мен, но не и с друга жена!
Искам да мисля, че обичаш само мен!
Да не те виждам с друга... по-добре да умра!
Да не те виждам... ще умреш в този ден...

По-силна е от мене тази ревност жестока,
не мога вечно да се контролирам и мълча.
Разбери, от ревност раната е най-дълбока,
а вече прекалено много рани аз тая.

Затова си тръгнах, не ме искаш и го зная...
Предпочитам да те оставя, да не те боли.
Вървя самотна и предчувствам вече края,
отивам си с болка в сърцето и в очите сълзи.

Криволича по прашни пътеки безлюдни, сиви,
с притворени от плач очи червени. Боли.
Но все си мисля, че очите ти красиви,
за мен изплакаха прекалено много сълзи.

Мой ред е сега да плача безнадеждна,
да вървя сама към самотата страшна.
Очите ти от някъде към мене поглеждат,
мога да видя как любовта ти угасна.

Криволичеща пътека се извива прашна,
не мога да се върна по нея, не бива,
последна мисъл - че смъртта е страшна,
засенчена е от любов красива.

Смърт


Какво бе то? Какво ни срина?
Какво прекърши нашата надежда?
Аз не зная, толкова време измина,
времето спомените ми уврежда.

Усмивка огрява твоето лице...
единствено помня това...
умираш, но усмихваш се като дете
и се отпускаш напълно в смъртта.

Сега се сетих! Ти си замина...
Болният мозък се гърчи в тъга...
откакто те няма, всичко се срина,
остана ми само да чакам смъртта.

Страх


Стоя си тук самотна под дъжда от страх,
очите ми са изпълнени със студен ужас, крещят
и се вглеждат бавно и мъчително във самотата.
В този измислен свят без смисъл аз живях,
но реалността накара илюзиите ми да умрат
и завинаги да се затвори на моят свят вратата...

Сега самотна и нещастна крача в реалността,
уби ме тя без капка милост, без капчица жал...
Мечтите ми угаснаха завинаги, сърцето е празно,
какво друго ми остава освен може би смъртта?
Та ако нямаш дори мечти за какво си живял?
За жалост в реалния живот само лошото е заразно...