Красотата


Бялата и кожа едва се отличаваше в тъмното. От отворения прозорец долитаха нощните шумове, иначе всичко наоколо беше спокойно и тихо. По едно време долетяха викове на окъсняла компания, която явно се прибираше вече, но тя не чу гласовете. Всъщност отдавна бе престанала да чува каквото и да е. Само един вътрешен глас и повтаряше разни откъслечни думи без смисъл, но и на него престана да обръща внимание. Жената в съзнанието и бе замлъкнала, но тя не бе забелязала дори. Сякаш за нея нищо не съществуваше вече... Единственото нещо, което искаше да вземе със себе си беше обичния образ.
По едно време облаците се размърдаха и тъжна Луната се прокрадна измежду тях. Бледата и сребърна светлина си проправи път през прозореца на мътната стая и Луната я видя... Тя лежеше на леглото бледа, с отворени очи. Тялото и бе небрежно разпростряно. Кожата и леко се отличаваше в тъмното, а черната и коса контрастираше с белия фон на чаршафа. Тишина бе обгърнала стаята и цареше пълно спокойствие.
Луната се загледа и се показа малко повече, за да вижда по-добре. Тогава на матовата светлина се показаха червените рани по снежнобелите ръце, а тъмночервената полузасъхнала локвичка кръв на пода проблясна загадъчно.
По бузите на мъртвата имаше следи от засъхнали сълзи, но на устните грееше лека, едва забележима усмивка... В очите и все още се четеше любимия образ...
Тя най-после бе станала красива...