Отмъщението


“Обичам те” умолително прошепна Даниела. Но не получи отговор... Тя отново осъзна, че не значи нищо за него, а е просто поредната “обичана”. Устните и затрепераха от ужас, Даниела осъзнаваше реалността, а това можеше да има пагубни последствия за нея самата.
В тъмното потърси с очи профила му и остана така – съзерцавайки равномерното му дишане. Колко красив бе в съня си... Тя не се сдържа и заплака. Толкова красота почти и причиняваше физическа болка.
Няколко минути стоя така безмълвна, с просълзени очи и отпусната като труп. Дори и се струваше, че не диша. Тя бе просто мъртва душа в живо тяло.
Болният и мозък заработи усърдно и започна да прехвърля една след друга разни странни и плашещи дори нея самата идеи.
Стори и се, че е стояла така с векове, опитвайки се да намери начин да си отмъсти. Той не я обичаше. Това бе нейното проклятие, то щеше да я преследва до края на дните и, безпощадно да и напомня, че за нея той бе всичко, а тя за него не значеше нищо... Даниела безпомощно зарови лицето си в ръце и се опита да прогони всички тези страшни мисли, които я изтезаваха безпощадно.
“Няма смисъл да живея” помисли си тя не един път, но друго следваше в ума и – идеята, че никога повече няма да го види ако умре. Което всъщност би било най-ужасното мъчение, най-жестокото последствие от нейно действие...
Tя гледаше тялото му втренчено... Не знаеше какво да прави. Чувстваше се безпомощна. За това просто стана и се запъти с тихи стъпки към кухнята. Пусна газта. Стоя така известно време, гледайки в точка, после бързо се върна в леглото. Легна и слабите и ръце обгърнаха силното му тяло...
Даниела се приготви за последния си сън.