Забрава

Плета венец от стари чувства
захвърлени в среднощния покой.
Душата ми тъй бавно ме напуска,
че усещам тялото си във застой.
Беше мой, а се изгуби във безкрая,
очите ми те търсят безполезно...
За мен остава само да мечтая
и да те викам безнадеждно...
Земята цяла се разтърсва,
но това е просто сътресение.
Сама сълзите си избърсвам,
клоня към саморазрушение...
Оглеждам се, въздишам тежко,
отново съм съвсем сама.
Да се греши уж е човешко,
но няма да успея да простя.
Аз ли те изгубих или сам си замина?
Виновна ли съм, че не казах "остани"?
Промени се всичко отпреди година,
когато бяха живи нашите мечти.
Пред теб поне ще си призная -
виновна съм, вината е във мен!
Помислих си, че мога да мечтая
и безкрайно да живея ден за ден!
Живота ми тъй рязко се пречупи,
ръцете ми сa с кръв обляни...
Успя сърцето ми да счупиш,
сега съм пълна с живи рани...
Но моя е вината да си тръгнеш,
успях да те отделеча незнайно как,
а ти успя света ми да обърнеш,
сега без теб живея в мрак...