Лудата

Даниела внезапно скочи от леглото ужасена, огледа се подозрително, но в стаята и нямаше никого. Явно бе сънувала нещо неприятно. Очите и се насочиха към леглото, но там беше само намачканата и завивка… Погледа и се натъжи и тя бавно се насочи към прозореца. Загледа се навън, беше тъмно, но скоро щеше да съмне. Няколко минути гледа втренчено в една точка, но се окопити и мързеливо се запъти към кухнята да си направи кафе.
Беше 4:30 сутринта. Знаеше, че не е подходящо време да се обажда, но все пак взе телефона и набра… Зачака… От слушалката се чу сънен мъжки глас: “Да?”, а тя затаи дъх, двуоми се няколко секунди и затвори. От очите и бликна малък водопад от горчиви сълзи.
Набързо глътна кафето и изтри сълзите си. Огледа се замислено, след което рязко взе слушалката и отново набра същия номер. Този път щеше да говори… След няколко сигнала отово се чу мъжкия глас от слушалката: “Да?”, но тя не се реши. Остана безмълвна отново… “Да?”, повтори мъжа, но Даниела просто затвори. Не можеше да говори за това по телефона, затова набързо изтича до спалнята да се облече, взе си ключовете и излезе.
Докато вървеше към апартамента му си мислеше за всичките неща, които му бе причинила… Преследваше го, обаждаше му се постоянно, търсеше го, следеше го, умоляваше го, унижаваше се пред него... Паднала на колене му бе признала любовта си... Но това сякаш беше част от някакъв сън. Тази част от живота и сякаш не беше изживяна от нея, по-скоро изглеждаше като някакъв филм, който бе гледала и той отдавна бе свършил. Сякаш беше героиня от друг филм, от друго измерение и друг свят... от друг живот. По принцип беше горделива, но с него всичко беше различно. Не беше унижение да падне на колене пред него, да целува ръцете му, да се сгушва в краката му и да моли за прошка.
Тя се спря пред блока му. Втренчи се в прозореца на апартамента му, въпреки че знаеше, че няма да го види. Чудеше се какво да прави, огледа се, но не видя никой, беше рано все още. Заби погледа си в земята и изведнъж се отделечи, седна на една пейка и запали цигара. Очите и непрекъснато търсеха профила му на прозореца, но там нямаше никакво движение, никой не се показа.
Разочарована за пореден път тя се върна в апартамента си. Щом затвори вратата заплака и захвърли чантата си, дрехите, обувките – всичко на земята. Плачът я задушаваше, но тя не го задави, както друг път, а остави сълзите да текат в опит да изкарат яда, тъгата и чувството и за безпомощност... За жалост това не и помогна, само я заболяха очите и тя положи усилия да се успокои.
Когато се почувства спокойна взе слушалката и набра отново познатият и до болка номер. Пак се чу същият мъжки глас, но този път и тя проговори... каза му, че е убила майка му и затвори. Замисли се секунди след това – той не бе виновен за злочестата и съдба, а тя го бе наранила ужасно много. Сега той щеше да иде притеснен в апартамента на майка си и да се увери, че е добре, но след това щеше да дойде и да я убие, ако не буквално, то с думи, с поглед... Това заслужаваше Даниела, сама го знаеше.
Всичко изглеждаше като сън отново. Тя взе успокоителните си и на няколко пъти ги изгълта всичките, след това седна на земята до леглото си и остави бръснарското ножче да проникне в кожата и – надълбоко... Струваше и се, че краищата му се докосват до душата и, до цялото и същество. Все пак не спря да разкъсва плътта си, докато не се увери, че няма да ожевее след подобно клане. Гледаше как кръвта се стича по ръцете и, по пода, по дрехите. Свита в един ъгъл усещаше как сънят я обзема. Зачуди се дали това е смъртта, съня или безсилието, сякаш имаше значение. Последната и мисъл бе как той влиза и намира мъртвото и тяло... Зачуди се дали щеше да пролее поне една сълза...
Бавно очите и започнаха да гаснат.