Няма връщане назад


Криволича по прашни пътеки безлюдни,
с притворени от плач очи червени.
Гледките около мене, толкова чудни!
Но аз виждам само листи зелени.

Болката ме свива ниско долу в корема
и вътрешно се гърча като червей долен.
Ти ме напусна, отиде си мехлема,
дано поне без мен да си доволен.

Обичах те тъй силно, че едва не те убих,
с любовта си аз те задушавах без жал,
с любовта си твоята любов аз затрих
ако беше останал при мен, да си умрял...

Садистично-егоистични са моите чувства,
знам, че трудно е да разбереш сега,
но утре, когато обичаш и тя те напусне,
ще предпочетеш да я бе отвела смъртта!

Ще бъдеш с мен, но не и с друга жена!
Искам да мисля, че обичаш само мен!
Да не те виждам с друга... по-добре да умра!
Да не те виждам... ще умреш в този ден...

По-силна е от мене тази ревност жестока,
не мога вечно да се контролирам и мълча.
Разбери, от ревност раната е най-дълбока,
а вече прекалено много рани аз тая.

Затова си тръгнах, не ме искаш и го зная...
Предпочитам да те оставя, да не те боли.
Вървя самотна и предчувствам вече края,
отивам си с болка в сърцето и в очите сълзи.

Криволича по прашни пътеки безлюдни, сиви,
с притворени от плач очи червени. Боли.
Но все си мисля, че очите ти красиви,
за мен изплакаха прекалено много сълзи.

Мой ред е сега да плача безнадеждна,
да вървя сама към самотата страшна.
Очите ти от някъде към мене поглеждат,
мога да видя как любовта ти угасна.

Криволичеща пътека се извива прашна,
не мога да се върна по нея, не бива,
последна мисъл - че смъртта е страшна,
засенчена е от любов красива.