Последна мисъл
Дишането и се беше ускорило, сърцето и биеше лудо, сякаш някой го гонеше, но по лицето и се бе плъзнала самодоволна усмивка. Гледаше отсрещния с насмешка и почти изглеждаше спокойна. Само потта, която се стичаше по слепоочията и издаваше, че е нервна. Но това му беше достатъчно. Той я гледаше с яд, но дори в такъв момент тя не искаше да покаже, че се страхува, дори сега нямаше да падне в краката му, да го помоли да милост. Не. Тя беше прекалено горделива и той знаеше това и хем се ядосваше, хем се прекланяше пред тази прекалена гордост.
Не веднъж и беше казвал, че пренебрежението и към другите ще и навреди, че дори може да я убие. Ето, че сега беше време думите му да се изпълнят. Но той не бе подозирал, че щеше да е нейният убиец. Въпреки агресивния си характер, въпреки нейното неподчинение, въпреки пренебрежението, с което тя се отнасяше към него... Да я убие – това изглеждаше прекалено. Но не и сега, разбира се. Поне не от неговата гледна точка.
Въпреки че му стигаше само един неин поглед, само едно трепване и той бе готов да падне в краката и, да я помоли за прошка, а после да си тегли куршума, тя не трепваше, не го поглеждаше плахо, дори напротив – предизвикваше го с поглед. Но защо? Той я гледаше едва ли не умолително, очите му казваха “Дай ми капчица нежност”, умоляваха, агонизирайки, плувнали в сълзи от ярост, мъка и безсилие. Но момичето сякаш се радваше, наслаждаваше се на мъчението му, гледаше го с безразличие, сякаш отвисоко. Този неин поглед, който го убиваше, който го караше да губи контрол над себе си... Защо, по дяволите, продължава да го гледа така? Защо просто не се помоли или дори не заповяда: “Свали оръжието, глупако!”, той щеше да я послуша... Но уви. “Аз също имам гордост”, помисли си той, “след всичките пъти, когато съм търпял тона и, пълен с насмешка заслужавам разплата. Какво си мисли? Че и този път ще отърве кожата? Хах... днес няма да я спаси красивото и лице”.
- Кажи ми нещо... – проговори той след няколко напрегнати секунди, през които се гледаха в очите без да мигнат, тя него с безразличие и насмешка, той нея с измъчен, тъжен, умоляващ поглед.
Обичаше я, преследваше я, нуждаеше се от нея ден и нощ, но тя упорито го отблъскваше, унижаваше го дори пред други хора, подиграваше се открито с чувствата му и нито за миг не бе показала, че и пука за него. “Ледник...”, помисли си той с тъга, “дори когато съм опрял пистолет в челото и не оставя надменността си встрани, пази си я... тц... Защо ме предизвиква така? Не мога да понеса това, цялата тая работа уж започна не на сериозно, а сега... по дяволите, искам само една мила дума...”, докато мислите се редяха в мозъка му като мозайка, очите му се насълзяваха все повече и едва контролираше буцата в гърлото си, малко му оставаше да заплаче.
- Мълчиш... Ледена кучка! Знаеш, че ще те убия, дори ако трябва да си тегля куршума после! И все пак мълчиш! – изкрещя в лицето и. – Луда ли си? Ще те убия! Толкова ли съм ти отвратителен и гнусен, че дори една дума няма да обелиш, само ми се подхихикваш, шибана откачалка! И ме караш да си късам нервите напразно с теб! Защо си такава? А?! Защо, по дяволите, не ме обичаш...?
Тя отново се усмихна самодоволно и надменно. Изпепеляваше го с поглед. Той все пак и лижеше краката... отново. Едва чуто, леко като дихание, от устните и се отрони едно саркастично “хах” и тя вдигна средния си пръст към него, съпроводен от смразяващия и поглед. Нервите му не издържаха.
Последва изстрел.
Дишането и се беше ускорило, сърцето и биеше лудо, сякаш някой го гонеше, но по лицето и се бе плъзнала самодоволна усмивка. Гледаше отсрещния с насмешка и почти изглеждаше спокойна. Само потта, която се стичаше по слепоочията и издаваше, че е нервна. Но това му беше достатъчно. Той я гледаше с яд, но дори в такъв момент тя не искаше да покаже, че се страхува, дори сега нямаше да падне в краката му, да го помоли да милост. Не. Тя беше прекалено горделива и той знаеше това и хем се ядосваше, хем се прекланяше пред тази прекалена гордост.
Не веднъж и беше казвал, че пренебрежението и към другите ще и навреди, че дори може да я убие. Ето, че сега беше време думите му да се изпълнят. Но той не бе подозирал, че щеше да е нейният убиец. Въпреки агресивния си характер, въпреки нейното неподчинение, въпреки пренебрежението, с което тя се отнасяше към него... Да я убие – това изглеждаше прекалено. Но не и сега, разбира се. Поне не от неговата гледна точка.
Въпреки че му стигаше само един неин поглед, само едно трепване и той бе готов да падне в краката и, да я помоли за прошка, а после да си тегли куршума, тя не трепваше, не го поглеждаше плахо, дори напротив – предизвикваше го с поглед. Но защо? Той я гледаше едва ли не умолително, очите му казваха “Дай ми капчица нежност”, умоляваха, агонизирайки, плувнали в сълзи от ярост, мъка и безсилие. Но момичето сякаш се радваше, наслаждаваше се на мъчението му, гледаше го с безразличие, сякаш отвисоко. Този неин поглед, който го убиваше, който го караше да губи контрол над себе си... Защо, по дяволите, продължава да го гледа така? Защо просто не се помоли или дори не заповяда: “Свали оръжието, глупако!”, той щеше да я послуша... Но уви. “Аз също имам гордост”, помисли си той, “след всичките пъти, когато съм търпял тона и, пълен с насмешка заслужавам разплата. Какво си мисли? Че и този път ще отърве кожата? Хах... днес няма да я спаси красивото и лице”.
- Кажи ми нещо... – проговори той след няколко напрегнати секунди, през които се гледаха в очите без да мигнат, тя него с безразличие и насмешка, той нея с измъчен, тъжен, умоляващ поглед.
Обичаше я, преследваше я, нуждаеше се от нея ден и нощ, но тя упорито го отблъскваше, унижаваше го дори пред други хора, подиграваше се открито с чувствата му и нито за миг не бе показала, че и пука за него. “Ледник...”, помисли си той с тъга, “дори когато съм опрял пистолет в челото и не оставя надменността си встрани, пази си я... тц... Защо ме предизвиква така? Не мога да понеса това, цялата тая работа уж започна не на сериозно, а сега... по дяволите, искам само една мила дума...”, докато мислите се редяха в мозъка му като мозайка, очите му се насълзяваха все повече и едва контролираше буцата в гърлото си, малко му оставаше да заплаче.
- Мълчиш... Ледена кучка! Знаеш, че ще те убия, дори ако трябва да си тегля куршума после! И все пак мълчиш! – изкрещя в лицето и. – Луда ли си? Ще те убия! Толкова ли съм ти отвратителен и гнусен, че дори една дума няма да обелиш, само ми се подхихикваш, шибана откачалка! И ме караш да си късам нервите напразно с теб! Защо си такава? А?! Защо, по дяволите, не ме обичаш...?
Тя отново се усмихна самодоволно и надменно. Изпепеляваше го с поглед. Той все пак и лижеше краката... отново. Едва чуто, леко като дихание, от устните и се отрони едно саркастично “хах” и тя вдигна средния си пръст към него, съпроводен от смразяващия и поглед. Нервите му не издържаха.
Последва изстрел.
Няма коментари:
Публикуване на коментар