The End


Приказката ни отдавна свърши,
но аз очаквах хубав край...
Все още се чудя какво ни довърши,
повторихме грешките си до безкрай.

Не бе достатъчно да те обичам,
не бе достатъчно да ме обичаш ти.
Сега на Нея никак не приличам,
времето белега на спомените изтри.

Сега съм щастлива, отново се смея,
гласа ми отеква щастлив сред тях.
Но те не знаят, че искам пак да съм Нея
и да те обичам, както тогава не успях.

Отекват в мене спомени горещи,
остана ми да се лекувам със сълзи,
остана ми да помня наште срещи,
всичките години, месеци, дни...

И вайкам се - защо не те забравям?
Защо сама проклех се така?
Всеки ден по сто пъти те заравям
и после плача, защото живея сама.

Факт е, няма те, и Нея я няма,
в тъмницата останах само аз.
Сама се скрих в черната яма,
но там отеква твоят глас.

Очаквам да те видя сред тълпата,
да те докосна и да видя твоите очи.
Но да те изстръгне иска душата,
за да успее най-после да се усмири.

Все си казвам - днес ще спра,
днес ще те забравя най-накрая!
Но знам, без тебе ще умра,
за душата ми това бе края.